Време за четене: 4 минути
Здравейте, мили приятели. Какво точно ви очаква в следващите редове? Истината е, че писането по време на карантина ме спасяваше да не откача. В тази и следващата статията ще прочете за преживяванията ми през първите дни на пандемията - далечния вече месец март, 2020 година. Някои от вас ще се посмеят, други... ще подминат. Важното е, че на мен, а може би и на много други жени, воденето на дневник е помогнало за преодоляването на стреса и депресията. Приятно четене... 🙂
Денят започна спокойно. Събудих се сама, без бебешки плач или тичащо дете в коридора. Изпих си кафето, което рядко ми се случва. За Теди се беше погрижил баща му, а по някакво чудо, Боби още спеше. Реших, че трябва да започна да тренирам и вкъщи, защото нещата няма да тръгнат на добре. Не, че са много добре в момента, де. Стана към 11 часа, когато е и сутрешния сън на бебчо. Обикновенно баща му го разхожда с количката. Облякох го и го предадох на Деян, за да го разходи(приспи). Времетно беше разкошно. Междувремнно и Боби се събуди. Нали, казах, че ще тренирам и така беше. Извадих въжето за скачане и излязох на тераста да поскачам. 10 минути скачах ли, скачах и сланинките ми се тресяха. Ядосвах се на себе си, че съм си позволила да напълнея толкова много. Поредния ден в който се съжалявах. Но както и да е , продължих с тренировката, която се състоеше от 10 мин. скачане и 20 мин упражнения със собствена тежест, заедно с Боби. След това си“ ударих“ един усвежаващ бърз душ и сготвих крем супа с къри за обяд. Денят протичаше супер. Деян се върна със заспало бебе. Остви го на тераста да си спи в количката, и хвана мотиката да копае. Аз повисях малко на телефона, докато Боби трещеше в двора. Седнахме да обядваме на тераста, за да се насладим на топлото време с лек пролетен полъх. Приключихме с обяда и видях, че една приятелка ме е предизвика в Instagram на baby challenge.
Всичко супер, но не можах да открия бебешкия си албум. Как аджаба да участвам в тази игра, като няма как да пусна моя бебешка снимка. Започна мисия - отркиване на бебешки албум. Оствах децата с баща им на вън и се впуснах в моята мисия. Започнах да търся във всички шкафове, търсих под всички легла, във всяко едно кътче, където може нещо да бъде скрито. Дори в кутията за снимки, нея разрових цели 3 пъти. Започнах да се вайкам, да се ядосвам, къде ще е този албум. Почнах да ровя и във всички торби с документи. Предполагам на всички се е случвало след преместване от един дом в друг, да загуби нещо. Е аз рещих, че съм загубила моят единствен детски спомен. Оплаках се на Деян и той ме попита, дали съм сигурна, че не е в кутията за снимки. Казах му аз, че 3 пъти съм я претърсила, но добре пак ще проверя, но я нямаше. Не се отказах, продължих да търся в торбите с документите. Първа торба, няма, почвам да се потя, втора торба, няма, започвам пак да псувам, трета торба, брех, къде ще е...Познайте? Намерих го, точно там където най-малко очаквах. Защо ви разказвам това? И аз не знам. Просто толкова чувство, нерви и пот бях вложила в търсенето, че трябваше да си го кажа. Та насимах няколко снимки и споделих в социалната мрежа, доволна от себе си и свършеното и се отпуснах. Приятелките са щастливи, че съм споделила снимките, аз съм щастлива и светът е още по-хубав със стари намерени спомени. Обаче стана 15 часа и тати тръгна на работа, тук настъпи войната на световете.
Боби крещи, аз крещя, другия реве.
Мамоооо.... боли ме корема, искам лулиматка.
Мамоооо....къде ми е Гекомобила.
Мамо, искам шоколад филийка.
В това време Теди е върху мен и пищи, като оперен певец на конкурс за песен на годината. На мен ми е лошо. Искам да си сипя едно, две, три, мисля си и за една цигара, но няма... Пускам Baby TV, всичко е точно, мажа филия, всичко е точно. Мама ще има минута спокойствие, Отивам до тоалетната и скролвам телефона, мислийки как мина и това мина. Ох колко яко, тишина..... чувам оперния певец. Излизам от тоалетната и какво да видя? Боби с една ехидна усмивка ме поглежда, защото е успял да измъкне поредната играчка от Теди. Той се хили, Теди реве. А аз на ум...“ще ти е.... майката“, хлапе.
Не искам наказан.
Не искаш, но не слушаш.
Слушам.
Не, не слушаш.
Това се случва едва в 17 часа. Има още 2 часа докато Деян се прибере и вечерята ще е сервирана, всичко ще е нормално, все едно нищо не е било. Викам си , Мариана, няма къде да ходиш. Ще пиеш едно и ще ти мине. Забавно, нали? Всички мами знаят за какво говоря. През следващите 2 часа настъпва ад, но междувремнно ми пристига една пратка от 10 броя спирт, които дълго чаках. В това време си беше дефицит, цяло чудо е че успях да се докопам до него. Ще има да се дезифекцираме или по точно тати ще се. Защото ние не излизаме. В този момент Боби решава да излезе по тениска на вън.
Бобиии....
Нямаа....
Бобиии....ще се разболееш и ще отидеш в болница, а там ще те посети баба яга. (страх го е от нея).
И оп, той се прибра. Докато си крещяхме, аз от вътре, той от вън, Теди успя да си отвори комарника и да излезе. Него поне лесно го прибрах. Все пак е бебе, все още. Имах едно 30 минути свобода за мен, докато не се стъмни и не започна войната за лампите. Тогава осъзнах, че ще полудея и не знам, как ще издържа 1 месец без да мога да остана за няколко часа сама. Имам ли избор? Не! Сама си го избрах. В този смисъл, не е лесно с две деца с малка разлика. Стана 18 часа, скарах се два пъти с мъжа ми по телефона. Не ми издържаха нервите, той не беше виновен, но трябваше да си го изкарам на някой, а сме едва на ден 7 от карантината. Той ми е свикнал, така че няма пороблем.
Такаа... започна се отново.
Боби не си играй с лампите, мамо.
Искам да е тъмно.
Мамо, искам айрянче.
Супер! Сега пък това. Как вечно искаш нещо?
Айрян, две метални сламки и тишина. Теди с извинение се насра стабилно и в този момент тати се прибра. Познайте? Всичко беше 6. Теди готов за сън, а междувремнно и успях да го нахраня. Че иначе трябва да си остане гладен. Боби е щастлив, не знам защо.