Време за четене: 4 минути
Денят ми започва доста зле. Събуждам се с главоболие, болки в стомаха и диария. Ставам от леглото, освежавам се и отивам в хола. Вижадам, че Деян и Теди са станали; закусват усмихнати и щастливи. Как иначе, закуските им са любимата част от деня!
Просвам се на дивана и казвам на мъжа ми, че ми е лошо. Той ми се смее и ме целува по челото. Нищо ти няма, отсича той. Аз твърдя, че не ми е добре и го моля да ми измери температурата. И познайте – 37,5 С. Можете ли да се досетите, каква беше първата ми мисъл? COVID-19 – какво друго!? Логично, нали? Станах, изпих едно хапче за глава, изтърчах четири пъти до тоалетната и се надявах с това всичко да приключи. Това бяха най-дългите 3 часа от живота ми, защото мислех, че съм се заразила. Все едно го бях предизвикала със силата на въображението. Обзеха ме апокалиптични мисли, за миг ме жегна: „Дали това не е краят?“ Но най-много ми беше мъчно за децата и семейството – какво ще стане с тях!? Обаче после ми дойде на ум, че всъщност осми ден не сме мърдали с децата никъде, не сме си подавали носа навън, няма как да се е случило заразяване.
По едно време, докато лежах, усетих, че на всичкото отгоре ми се повръща. Свърших и тази „работа“, измих се и легнах. Поспах 1 час и всичко беше наред след това. Все едно не го е имало утринното неразположение. Нещо го отряза като с нож.
Времето навън беше страхотно! Ударих един душ, облякох се и излязох на терасата на въздух.
Легнах на градинския диван, завих се и се наслаждавах на това, че ми е добре, на чистия и свеж въздух – докато наблюдавам децата как си играят. През това време Деян отиде да купи нещо за обяд, защото на мен не ми беше до готвене. След като обядвахме, звънах на мои приятелки, да ги чуя. Разговаряхме около час и се посмяхме на воля. По-късно следобяд реших, че ще е добре да се прибера вкъщи, защото след 16 часа става студено.
Чистият въздух, отдихът сред прекрасната природа и тишината ме възродиха окончателно. С някои от приятелите, които също живеят в къща с двор, се бъзикаме, че "просто можем да си го позволим". Това си е наша „вътрешна“ шегичка, която другите невинаги проумяват.
Като цяло така приключи този дълъг и изпълен с емоции ден. Сигурно е, че денят минава по-лесно, когато не си сам, помага и чаша вино. Но не мога да си обясня, защо напоследък това количество е достатъчно, за да ми се замае главата. Колко тъжно! Май с годините намаляваме чашките, но пък сякаш успяваме да запомним повече, докато накрая не остареем и не започнем да забравяме дори как изглеждаме и как се казваме.
Да си кажа ли честно? Нещо ми се губи от снощните часове... Вчера май говорих за спомените и за чашките. Най-вероятно пак съм се карала с Боби, а той се е бил с брат си. Но баща им се е прибрал и след това всичко е било наред.
Днес никой не е в настроение. На Теди му никнат зъби и е ужасно кисел. Боби не спира да мрънка... мамо, искам това, мамо, искам онова, не, искам тате да го направи това, той да ми го даде, не ти! В този момент се замислям, колко лесно психиката на човек може да бъде разклатена. Достатъчно е да останеш известно време сам, затворен, без контакти и... да си родиш две деца. Възхищам се на онези родители, които са избрали да имат повече от две деца, това за мен си е чисто геройство.
Забелязах, че съпругът ми доста по-лесно си изпуска нервите, при това без да прекарва много време с децата. Предполагам, че психиката на повечето мъже не е „направена“ за гледане на деца. Или моят е с отколонения? Шегувам се.
Иначе е факт, че ние жените издържаме повече, а сме с децата по 24/7. Ами, като няма накъде!? Това, че нямаме свободата да излезем и да се откъснем от тях, може би често ни прави по-лабилни или това с пълна сила важи за мен поне. Признавам си, че ми е трудно. Съпругът ми например често намира време и възможност да остава сам със себе си. За работа, за кросинг, за медитация, за пътувания, за разходки – все си намира нещо, изпълнява своите си ритуали и нищо не може да го спре. В момента се замислям, дали не го прави нарочно? Като една леко психирала жена пета година в майчинство...
Но той вероятно никога няма да се съгласи с мен. Както и да е, отклоних се малко. Та, днес има хубав сняг и той излезе с Боби да направят снежен човек. Плюс това всеки ден се старае да разхожда Теди с количката, защото детето обича да си взима следобедния сън навън. Тук, където живеем постоянно, имаме късмет и възможност да се разхождаме на воля в полето, защото направо няма кого да срещнеш по пътя. Аз се опитах да гледам сериал, но децата, както знаете, много обичат да търсят внимание, когато вие неотложно сте заети с нещо или пък просто гледате филм. Е, точно 10 пъти го спирах тоя филм и и накрая нищо не разбрах. В главата ми остана само каша.
Имаше някакви други предизвикателства в късния следобeд, но ги подминах, направо ги пренебрегнах. Успях да тренирам 40 минути, като едновременно се занимавах с гушкане, бърсане на сълзички, изслушване на мрънкане и... пак гушкане.
Дневникът продължава 60 дни. Реших да ви го спестя и да оставя само първата седмица, да споделя преживяванията си през нея. Тогава, когато още нищо не знаехме и бяхме изпълнени с неясни тревоги и съмнения...
Сега, обръщайки се назад, разбирам, че този период е бил много по-страшнен за психиката ни, отколкото сме си представяли. Неизвестността е най-страшният мъчител.
И, да, вече живеем в „новото нормално“ и за децата ни е странно, когато виждат човек без маска в супермаркета. Освен да съм благодарна, че сме здрави, няма какво друго да кажа. И тук кръстосвам пръсти и плюя през рамо. Какво ли още ни предстои да видим!
До скоро!
Сърдечно ваша,
Мери